бутони за социални мрежи ипотпал сео състезание: Старецът и Ипотпал

visit counter

сряда, 7 октомври 2009 г.

Старецът и Ипотпал

И така белобрадият старец посегна към перото си и започна да пише. След минута вратата се отвори и влезе малко момче. Старецът намести очилата си и го погледна. То беше малко, русо момче. Първоначално на бледата светлина от свещта не можа да го познае, но в следващия момент бавно изговори:
- Какво правиш тук, момче? Защо не си играеш с твоите другарчета?
Момчето едва промълви:
- Ти си мъдър, дядо. Винаги знаеш кое е най-добро за един човек. Но аз съм малък и искам да бъда като големите, като теб - да знам всичко за света. Искам да бъда мъдър като теб.
Старецът въздъхна:
- Ипотпал, Ипотпал... Сега е времето да играеш. Когато порастнеш голям, ще искаш да бъдеш малко момче, но времето ще е безвъзвратно отминало.
- Да, но ти сега си тук. - рече Ипотпал - Кога ще мога след време да черпя от твоята мъдрост, когато теб вече няма да те има. Дядо, ти си стар. Аз може да съм малък, но знам, че хората не живеят вечно. Ти също някой ден ще умреш. Мога да си играя с приятелите ми, но все ме влече към твоята стая. Надявам се да не ти досаждам с постоянните ми въпроси.
- Не, разбира се. Ела тук да седнеш - каза дядо му и посочи едно меко кресло в диагонал от писалището. - Навремето баща ти също идваше при мен и имахме дълги разговори за живота, за хората...
- Кога най-сетне ще ми разкажеш за моите родители? - прекъсна го Ипотпал.
- Има време, още си твърде малък. Разумно е да го разбереш по-късно, когато имаш достатъчно опит и можеш да проумееш някои неща. Дори на мен ми е трудно понякога да си обясня събитията от тогава. Отгледал съм те от пеленаче и знам, че още не си готов, не си дорасъл.
- Но аз вече не съм толкова малък. Кажи ми дядо. Всеки път, когато стане въпрос за това, ти ме отпращаш или сменяш темата. Кога най-сетне ще ми разкажеш? Мен ми е мъчно, чувствам се самотен.
- Това е, защото отказваш да си играеш с твоите връстници.
- Да, омръзнали са ми тъпите момчешки игри. Не че не са интересни, но там не може да има победител. Винаги се стига до караници и сбивания. Не може ли поне веднъж да има честна игра и победеният да не се сърди, че е загубил?
- Ох, момче, това е част от израстването на един мъж - борба за надмощие, за победа. Хората са твърде горди, за да признаят поражението. Това са недостатъците на възрастните, те все още не осъзнават, че са порастнали и не са тези малки момчета, които не могат да преглътнат загубата в момчешките игри.
- Тогава защо играем, дядо?
- Защото сега е времето да се играе, след това идва времето да се учи, да се работи, да се задомява, за деца, за внуци и накрая идва старостта и... самотата.
- Това ли е съдбата на един човек - да се роди и да остарее? - не се предаваше Ипотпал. - А къде остават мечтите? Аз имам много мечти, дядо, затова искам да порастна по-бързо, за да ги постигна.
- О, синко - промърмори старецът. - Мечтите понякога са много трудно нещо. Но ти си малък още. Някой ден ще разбереш, че има доста пречки, препятствия... Но хайде, стига сме говорили. Отивай да играеш и ме остави да размишлявам.
Ипотпал се натъжи. За пореден път не можа да получи отговори на своите въпроси. Бавно се отправи към вратата и се обърна с надежда дядо му да му каже още нещичко от всичко, което го вълнуваше.
- И се прибери, преди да е мръкнало момче. Ще вечеряме навреме.
Вратата леко се затвори и настана тишина. Старецът въздъхна изморено. Чу се само лекото скърцане на перото по хартията.

Следва продължение на историята за Ипотпал...

Няма коментари:

Публикуване на коментар