Мечтите на Ипотпал (Епизод 2)

Ипотпал гледаше играта на своите другари, но не пожела да се включи. Те играеха на лимки, друг път на криеница, на стражари и апаши и на други интересни игри. Обаче Ипотпал тъгуваше за родителите си. Честно казано не си спомняше как изглеждат, не си спомняше да ги е виждал дори. Но самото знание, че някога ги е имало, не му даваше мира. Не искаше да е малко момче. Искаше да е голям и да може да открие така дълго пазената тайна за тях. Защо дядо му не му казваше нищо, от какво искаше да го предпази. Само при мисълта за това му се просълзяваха очите. Често линееше и не докосваше храната, която му поднасяше дядо му. Старецът не осъзнава ли, че по този начин още повече смачкваше така или иначе самотната му душица. Понякога, след като си легнеше вечер, се взираше дълго в тъмнината и мечтаеше за родителите си, как са изглеждали, как е заедно с тях, как прекарват времето си и му посвещават цялото си внимание. Тези мечти се превърнаха в сънища. Денем и нощем мислите му го отвеждаха на прекрасни места, където никога не е стъпвал, непознати страни с различни народи и култури. Не знаеше дали е чел за тях или са просто част от въображението му. Реалността взе да се слива с представите му и постепенно се увлече в тази игра. Съвсем започна да страни от децата, предпочиташе да се усамотява и да мечтае за вълнуващи приключения.
Дядото на Ипотпал виждаше скръбта му, забелязваше, че мисълта за родителите му го измъчва дълбоко, но не смееше да сподели с любимия си и единствен внук истината. Само идеята, че ще дойде денят, в който трябва да му разкаже всичко, го жегваше в сърцето и учестяваше дишането му, усещаше как се задушава. Страхуваше се, че ще отнесе тази тайна в гроба. Беше твърде възрастен, а Ипотпал - все още малък, за да му разкрие подробностите около събитията, за които така стриктно мълчеше. Затова в един момент реши, че ще си води дневник, където да сподели тези неща като застраховка, че Ипотпал ще ги узнае. Мислеше, че дори да доживее пълнолетието на момчето, няма да е съвсем с акъла си, за да бъде достатъчно сигурен в разказа си. Чудеше се дали пък тези записки нямаше да попаднат в ръцете на не толкова доброжелателни хора и какъв път да избере, че да не се загубят или използват по некоректен начин. Искаше да ги скрие добре и да остави знаци на Ипотпал, за да ги намери единствено и само той. Вярваше, че Ипотпал ще го разбере, когато прочете дневника му. Истините понякога са страшно нещо, а старецът трябваше непременно да предпази малкия от почти сигурна гибел, ако не беше достатъчно дорасъл за тях.
Така минаваха дните. Белокосият пишеше с часове, но отделяше голяма част от времето си да учи Ипотпал освен на четене и писане, но и в разпознаване на старинни знаци и четене на древни ръкописи. Така щеше някой ден да му остави кодирано послание, което да го отведе до скривалището, където смяташе да скрие дневника.
- Ипотпал... Слушай Ипотпал! Съсредоточи се. - караше му се дядо му, когато момчето се отнесеше в мислите си.
- Не мога, дядо, не мога да разбера тези странни букви. - инатеше се Ипотпал. - Те не са ми интересни.
- Трябва, момчето ми, важно е. Свързано е с родителите ти. - му каза веднъж дядо му, за да го привлече да бъде по-упорито в ученето.
Старецът не искаше да се предава, често вдигаше рамене и оставяше момъка, но при мисълта, че няма на кого да остави ръкописа и тези страници ще останат скрити завинаги, подновяваше своите усилия да учи Ипотпал.