Мечтите на Ипотпал (Епизод 2)

Ипотпал гледаше играта на своите другари, но не пожела да се включи. Те играеха на лимки, друг път на криеница, на стражари и апаши и на други интересни игри. Обаче Ипотпал тъгуваше за родителите си. Честно казано не си спомняше как изглеждат, не си спомняше да ги е виждал дори. Но самото знание, че някога ги е имало, не му даваше мира. Не искаше да е малко момче. Искаше да е голям и да може да открие така дълго пазената тайна за тях. Защо дядо му не му казваше нищо, от какво искаше да го предпази. Само при мисълта за това му се просълзяваха очите. Често линееше и не докосваше храната, която му поднасяше дядо му. Старецът не осъзнава ли, че по този начин още повече смачкваше така или иначе самотната му душица. Понякога, след като си легнеше вечер, се взираше дълго в тъмнината и мечтаеше за родителите си, как са изглеждали, как е заедно с тях, как прекарват времето си и му посвещават цялото си внимание. Тези мечти се превърнаха в сънища. Денем и нощем мислите му го отвеждаха на прекрасни места, където никога не е стъпвал, непознати страни с различни народи и култури. Не знаеше дали е чел за тях или са просто част от въображението му. Реалността взе да се слива с представите му и постепенно се увлече в тази игра. Съвсем започна да страни от децата, предпочиташе да се усамотява и да мечтае за вълнуващи приключения.
Дядото на Ипотпал виждаше скръбта му, забелязваше, че мисълта за родителите му го измъчва дълбоко, но не смееше да сподели с любимия си и единствен внук истината. Само идеята, че ще дойде денят, в който трябва да му разкаже всичко, го жегваше в сърцето и учестяваше дишането му, усещаше как се задушава. Страхуваше се, че ще отнесе тази тайна в гроба. Беше твърде възрастен, а Ипотпал - все още малък, за да му разкрие подробностите около събитията, за които така стриктно мълчеше. Затова в един момент реши, че ще си води дневник, където да сподели тези неща като застраховка, че Ипотпал ще ги узнае. Мислеше, че дори да доживее пълнолетието на момчето, няма да е съвсем с акъла си, за да бъде достатъчно сигурен в разказа си. Чудеше се дали пък тези записки нямаше да попаднат в ръцете на не толкова доброжелателни хора и какъв път да избере, че да не се загубят или използват по некоректен начин. Искаше да ги скрие добре и да остави знаци на Ипотпал, за да ги намери единствено и само той. Вярваше, че Ипотпал ще го разбере, когато прочете дневника му. Истините понякога са страшно нещо, а старецът трябваше непременно да предпази малкия от почти сигурна гибел, ако не беше достатъчно дорасъл за тях.
Така минаваха дните. Белокосият пишеше с часове, но отделяше голяма част от времето си да учи Ипотпал освен на четене и писане, но и в разпознаване на старинни знаци и четене на древни ръкописи. Така щеше някой ден да му остави кодирано послание, което да го отведе до скривалището, където смяташе да скрие дневника.
- Ипотпал... Слушай Ипотпал! Съсредоточи се. - караше му се дядо му, когато момчето се отнесеше в мислите си.
- Не мога, дядо, не мога да разбера тези странни букви. - инатеше се Ипотпал. - Те не са ми интересни.
- Трябва, момчето ми, важно е. Свързано е с родителите ти. - му каза веднъж дядо му, за да го привлече да бъде по-упорито в ученето.
Старецът не искаше да се предава, често вдигаше рамене и оставяше момъка, но при мисълта, че няма на кого да остави ръкописа и тези страници ще останат скрити завинаги, подновяваше своите усилия да учи Ипотпал.

Старецът и Ипотпал

И така белобрадият старец посегна към перото си и започна да пише. След минута вратата се отвори и влезе малко момче. Старецът намести очилата си и го погледна. То беше малко, русо момче. Първоначално на бледата светлина от свещта не можа да го познае, но в следващия момент бавно изговори:
- Какво правиш тук, момче? Защо не си играеш с твоите другарчета?
Момчето едва промълви:
- Ти си мъдър, дядо. Винаги знаеш кое е най-добро за един човек. Но аз съм малък и искам да бъда като големите, като теб - да знам всичко за света. Искам да бъда мъдър като теб.
Старецът въздъхна:
- Ипотпал, Ипотпал... Сега е времето да играеш. Когато порастнеш голям, ще искаш да бъдеш малко момче, но времето ще е безвъзвратно отминало.
- Да, но ти сега си тук. - рече Ипотпал - Кога ще мога след време да черпя от твоята мъдрост, когато теб вече няма да те има. Дядо, ти си стар. Аз може да съм малък, но знам, че хората не живеят вечно. Ти също някой ден ще умреш. Мога да си играя с приятелите ми, но все ме влече към твоята стая. Надявам се да не ти досаждам с постоянните ми въпроси.
- Не, разбира се. Ела тук да седнеш - каза дядо му и посочи едно меко кресло в диагонал от писалището. - Навремето баща ти също идваше при мен и имахме дълги разговори за живота, за хората...
- Кога най-сетне ще ми разкажеш за моите родители? - прекъсна го Ипотпал.
- Има време, още си твърде малък. Разумно е да го разбереш по-късно, когато имаш достатъчно опит и можеш да проумееш някои неща. Дори на мен ми е трудно понякога да си обясня събитията от тогава. Отгледал съм те от пеленаче и знам, че още не си готов, не си дорасъл.
- Но аз вече не съм толкова малък. Кажи ми дядо. Всеки път, когато стане въпрос за това, ти ме отпращаш или сменяш темата. Кога най-сетне ще ми разкажеш? Мен ми е мъчно, чувствам се самотен.
- Това е, защото отказваш да си играеш с твоите връстници.
- Да, омръзнали са ми тъпите момчешки игри. Не че не са интересни, но там не може да има победител. Винаги се стига до караници и сбивания. Не може ли поне веднъж да има честна игра и победеният да не се сърди, че е загубил?
- Ох, момче, това е част от израстването на един мъж - борба за надмощие, за победа. Хората са твърде горди, за да признаят поражението. Това са недостатъците на възрастните, те все още не осъзнават, че са порастнали и не са тези малки момчета, които не могат да преглътнат загубата в момчешките игри.
- Тогава защо играем, дядо?
- Защото сега е времето да се играе, след това идва времето да се учи, да се работи, да се задомява, за деца, за внуци и накрая идва старостта и... самотата.
- Това ли е съдбата на един човек - да се роди и да остарее? - не се предаваше Ипотпал. - А къде остават мечтите? Аз имам много мечти, дядо, затова искам да порастна по-бързо, за да ги постигна.
- О, синко - промърмори старецът. - Мечтите понякога са много трудно нещо. Но ти си малък още. Някой ден ще разбереш, че има доста пречки, препятствия... Но хайде, стига сме говорили. Отивай да играеш и ме остави да размишлявам.
Ипотпал се натъжи. За пореден път не можа да получи отговори на своите въпроси. Бавно се отправи към вратата и се обърна с надежда дядо му да му каже още нещичко от всичко, което го вълнуваше.
- И се прибери, преди да е мръкнало момче. Ще вечеряме навреме.
Вратата леко се затвори и настана тишина. Старецът въздъхна изморено. Чу се само лекото скърцане на перото по хартията.

Следва продължение на историята за Ипотпал...